Jacqueline Wagenstein's Reviews > Последна любов в Цариград: наръчник за гадаене

Виртуоз в поливалентната, интерактивна проза, Милорад Павич е един от най-четените и най-превеждани балкански писатели. Което е удивително, защото книгите му са осеяни с парадокси, символи и лабиринти. След знаменателния роман житие-трилър-апокриф „Хазарски речник” и романа-клепсидра „Вътрешната страна на вятъра” Павич пише „Последна любов в Царирад” − духовита, на моменти сладко непроницаема приказка за любов, война и смърт в Източна Европа по време на Наполеоновите войни. Понесен от подводните течения на този „наръчник за гадаене”, в който картите Таро са екзотична котвичка, читателят в началото се чувства като натрапник. Но после му олеква, защото съзнава, че всеки човек крие в себе си тайна. „Свой малък глад под сърцето, който на дъното на душата се превръща в болка.”

Приключенията на лудия поручик Софроний Опуйич от Триест, кавалерист със смесена кръв, откъснат от известния си баща, са само повод да се запознаем с цяла плеяда герои и идеи. Сюжетната нишка се заплита около съдбите на две враждуващи фамилии – Опуйич и Тенецки, и ни потапя до дъно в техните страсти и авантюри, майсторски подправени с притчи и суеверия. Главният герой е потомък на знатен род, надарен със сюрреален сбор от качества: той е елегантен конник „с отнесена, женска усмивка на лицето” и живее в състояние на постоянна сексуална възбуда. Тъй като е „смесен от две кърви, сръбска и гръцка, иска да превърне безсъницата в дъга, а съня в дюкян”. Любовта на живота му е равна на наказание и носи името Йерисена Тенецки… Героите в този фрагментиран роман са насилствено разединени от война, която не са избирали, и всеки от тях търси своята идентичност и място в света. Те знаят, че ако вървят в посоката, в която страхът им расте, значи са на прав път. И Бог ги обича. Но онези, които обича, Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие:

"Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот… Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено."

Жонглирайки с натрапчиви мисли, халюцинации, приказни мотиви и цитати, Павич създава един невъобразим свят, в който реалността звучи като измислица, измислицата като паралелна реалност, а абсурдът е издигнат в култ. Абсурдът удря като мълния, защото хората навсякъде са едни и същи, еднакво крехки, само предразсъдъците им, наследство на кръвта, се различават.

„Хората се делят на такива, които убиват, и такива, които мразят. Човек може да бъде научен по-бързо да си служи със сабя, отколкото с вилица. Омразата се учи с поколения, тя е дар, по-опасен от всяка сабя”.

„Махаше с ръка и заключаваше, че съдбата на една жена винаги се решава от някое „Да”, а на мъжа – от някое „Не”.

„Половината наша любов остава за нас – другата половина е предназначена на Бога. Там тя трае винаги, независимо какво се случва с нашата половина.”

Павич не пише книги, а те кани на шведска маса, където има от всичко по малко и всички са добре дошли. Но внимавайте да не се задавите. Защото щастието и мъдростта не вървят хванати за ръка, също като тялото и ума. Само болката е мисълта на тялото.